Все по-често познати (пък и непознати) ми споделят с въздишка и дълбоко разочарование, че децата им не четат и нямат никакво отношение към книгите. Споделят го с такава унилост, сякаш е страшна диагноза, сякаш децата им са болни от някаква срамна болест, която с времето няма да може да се скрие от очите на околните. Малко като предупреждение: не очаквай детето ми да стане нещо особено – оказа се, че то не чете. И се замислих – наистина ли е толкова страшно децата ни да не четат? И защо за родителите е толкова важно децата им да четат?
Наистина – защо е толкова страшно? Какво толкова си мислим, че получават децата ни, четейки? Информация? Едва ли – днес има толкова разнообразни източници на информация – книгите са просто един от тях. Грамотност? Въображение, възпитание, знание, богатство, интелигентност? Всички красиви думички могат да се нанижат много естетично в едни патетични тези по въпроса защо е важно децата да четат. Моите наблюдения обаче са други… И истината далеч не ми се струва така патетична. Оставам с впечатлението, че повечето родители искат децата им да четат, защото смятат, че четенето е нещо като грамота, с която (родителите) да се перчат в обществото. Моето дете чете, значи то е умно, оригинално, уникално, артистично и всичко най-хубаво. Щом не чете, значи не е! А ако не е, родителите му се срамуват. Че не са успели да произведат и възпитат дете, достойно за грамота. Другите ще го видят, а това е страшно…
Малко са родителите, които приемат, че децата им губят, като не четат. Повечето родители смятат, че те самите губят, когато децата им не четат…
Разбира се, не всички родители са така. Разбира се, не всички деца.
Лично аз бих съчувствала на децата ми, ако не четат. Бих им съчувствала, че се лишават от куп изживявания, които книгите предлагат. Като например възможността да надникнеш в душата на другиго. Да погледнеш през неговите очи. Да се почувстваш облечен в неговото тяло. Да бъдеш гост в мислите му, в сърцето му.
Може би любимото ми качество на книгата е, че остава жива! Живо изкуство, което се сътворява с всяко ново четене. Защото книгата никога, ама никога не е в завършен вид – подходяща само и единствено да бъде изконсумирана. За разлика от филма например (и други визуални изкуства), където всичко е сдъвкано, смляно и не оставя много на въображението, при книгата писателят и читателят работят в екип (нищо че първият може отдавна да не е жив). На четящия се оставя свободата да дорисува, да види чрез въображението си онова, което е прочел. Да свърже емоцията, която открива на страниците, със своята лична история. И неговата лична история да бъде част от тази книга. Убедена съм, че на света няма и двама души, които след като са прочели един и същи текст, са „видели” едни и същи картини в съзнанието си. Читателят е активна страна. Четейки, човек става съавтор. Емоцията, която открива на страниците става и негова лична.
Но, но, но защо децата не четат?
Мисля си, че причините са няколко…
- Отношението към изкуството
Днес в България изкуството е нещо маргинално. Нямаме навика да сме в контакт с него, да му се наслаждаваме, да го ценим. Артистите не са на почит. Не се толерира желанието на децата ни да се занимават с изкуство. Езици и математика му е майката, нали? Гимназиите по изкуства стават все по-малко предпочитани. И във всички училища изкуството е сведено до един-два учебни часа седмично, които често са просто свободни, или пък е заключено в някой скучен учебник по музика, който все повече заприличва на учебник по история, който пък отдавна прилича на телефонен указател. Е, книгите и литературата са част от изкуството… Звучи странно, нали? Май сме го позабравили този факт. Подобно на картините и скулптурите, на пиесите и песните, книгите също страдат. Нашата история, разбира се, ни дава известно оправдание за изключително ниското ни ниво на културно развитие, но какво от това… Сякаш да рипаме хорà, нагиздени в носии с невероятни български шевици, е единственото изкуство, което ни е позволено – ако сме истински българи.
- Твърде амбициозни родители
Голяма част от съвременните родителите нямат търпение да покажат на света колко невероятни, специални, гениални са децата им. Ежедневно чуваме от възторжени родители как децата им са прописали на пет годинки, засмятали на три и проговорили на една. Сякаш стана нещо естествено да ги притискаме, да ги насилваме да се развиват преждевременно. Същото е и с четенето. Упражняваме натиск. Може да е под формата на критика, изнасяне на лекции, любящо ежедневно мрънкане или спорадично, но болезнено сравняване с детето на Мария, което чете ежедневно, „а не стои по цял ден пред компютъра”. И така, вследствие на натиска някои деца (съвсем малко на брой) – по-спретнатите и прилежните, за които е жизненоважно да са отличници в очите на родителите си – на 10 години заспиват с Ницше в ръка. Обаче останалите, които виждат родителската летва като обидно висока, просто се отказват от четенето. Преди реално да са започнали. Натискът за знания понякога е несравнимо по-силен от реалните умения и осъзнатост на детето, то разбира, че това, което се иска от него изобщо не е по силите му, започва да изпитва отвращение към даденото занимание и да страни от него по всякакъв възможен начин – за да спре да се проваля.
- Нечетящите родители
Е, да, това сме го чували хиляди пъти. Но… е самата истина – децата, чиито родители не четат, по-трудно се влюбват в книгите. Ако не покажем на децата си как се употребяват книгите, как присъстват в живота ни, има вероятност те да не се сетят сами. А и каквото и да си говорим, децата правят това, което правим ние, възрастните. Как да ни повярва детето, че четенето е много забавно, при положение, че никога не ни вижда да се забавляваме с книга в ръка? А защо ние не четем…? Е, по този въпрос ще поразсъждавам в някоя друга статия.
- Липсва ранният контакт с книгата
Колкото повече книгата присъства в ежедневието на детето, толкова повече присъства в ежедневието на детето, мисля си, би казал Мечо Пух, ако беше професор. Няма подходяща възраст, от която книгите да се въведат в живота на човека. Те трябва да са там – още пред той да се появи. Да разбере, че са неразделна част от ежедневието. Че са на негово разположение винаги. Че контактът с тях е прекрасен! Случвало се е наши клиенти да ни питат защо в тази или онази книжка има толкова малко текст. Ами, защото има много илюстрации! И тези илюстрации говорят много, разказват много на език, който малкото дете по-лесно разбира. Не всяко 2-3-годишно дете е в състояние да изслуша една приказка, но много деца са в състояние да разглеждат красивите страници. Хубаво е детето да приеме книгата като доставчик на приключения, на приятни моменти, като източник на удоволствие. Хубаво е детето да може да се свърже с книгата и без медиатор (родител) – книжките с картинки осигуряват тази връзка на малките деца. Нека свикват да ги държат в ръцете си, да ги разлистват, да търсят историите. Постепенно ще дойдат и думите – една по една. А после и всичките – които е побрала „Ана Каренина”, например.
- Всичко приключва в училище
Не съм сигурна как е в момента, но когато голямата ми дъщеря започна училище един от първите текстове, предвиден за нейната възраст в буквара, можеше да бъде обобщен горе-долу така: „Вълча си обул потурите, турил си пояса и отишъл на зъбар.” Милото ми момиченце се прибра доста разтревожено вкъщи, защото не беше разбрало почти нищо от текста в учебника.
Не разбирам защо в началните класове за децата се подбират възможно най-скучните, далечни, сложни и архаични текстове на света? Наистина не разбирам! Но разбирам децата, които остават с впечатлението, че четенето е нещо адски скучно, трудно и отвратително. В училището се предполага, че децата ще срещнат за първи път книгите, които ще могат да четат самостоятелно, но дали биха искали да го правят? Всички виждаме, че не.
- Подбраните книги
След като в първите класове децата се сблъскват челно с на Вълча потурите, по-нататък нещата съвсем отиват по дяволите. Каква е селекцията на книгите, предвидени в учебния план? Тежки, драматични, стари произведения, с които децата по никакъв начин не могат да се свържат. Вместо през тези години да им покажем колко весело и приятно може да бъде четенето и как всеки може да намери онези книги, който да разпалят любопитството и въображението му, ние ги пускаме директно в дълбокото.
Убедена съм, че в страната ни няма и едно дете на възраст между 13 и 16 години, на което да му е интересно и забавно да чете Вазов и Елин Пелин. Дори и онези клети изпълнителни и боязливи душички, които го правят, го правят против волята си, сигурна съм.
И ето че децата стават на 17 и изобщо, ама изобщо не им се чете и нямат никакво отношение към книгите… Да им се чуди човек! Как пък така не успяха да открият себе си сред свитата на Лисана, сред Немили-Недраги-те или поне до баба Илийца? Срамота! И добре че стана въпрос за срамотата! Че и за нея имам какво да кажа – тя ми е любима тема! Срамота е да не харесваш великите автори и великите им произведения! Срамота е дори през ума ти да мине, че Вазов не е интересен! Дори да си на 15, на 14 или пък на 13 години – никога и по никакъв повод нямаш право да не харесваш Вазов! Точка! Пречим на децата да обикнат четенето и дори им пречим да си съставят мнение, да имат позиция или просто собствен вкус, собствени разбирания. Отдалечаваме ги на светлинни години от четенето, после притеснено се чудим защо са толкова далеч от него. Щом не харесваш Вазов, Елин Пелин, Талев, Толстой и т.н., трябва да се срамуваш от себе си. И никога да не изричаш на глас осквернителните думи, които се въртят в главата ти за големите писатели. Съвсем логично децата остават с впечатление, че не са достойни за книгите и книгите не са достойни за децата. Защото какво е книгата всъщност? За мен тя е форма на общуване. Но ако не разбираш събеседника си, ако той не проявява разбиране към теб, що за общуване би било? Ако книгата не събужда емоции, не показва съпричастност към теб, не откриваш между кориците й страници от своя вътрешен свят, как би могъл да се свържеш с нея? Никак. Затова и децата ни растат, несвързани с книгите. Просто такива книги ги караме да четат.
Лично аз никога не съм настоявала дъщеря ми да чете нещо определено. Нещо, което намирам за стойностно или нещо, което гледа строго от списъка със задължителните книги. Никога. Любувах й се, че тя просто чете. Онова, което й е интересно. И се опитвах да я насърчавам да открива книги, които наистина й харесват. Опитах се да й покажа, че четенето е наистина прекрасно, когато си в компанията на хубава (за теб) книга. Никога не съм цензурирала думите (хич не бяха ласкави), с които тя описваше творчеството на великите писатели – напротив, давах й възможност да има своя позиция и мнение. Така на рафта й за книги се появиха едни безкрайни Дръндьовци и Загубенячки, а после Вампири, Върколаци и Магьосници. Дъщеря ми прекарваше часове в тяхната компания, откриваше вълшебството на четенето, а аз й се любувах скришом отстрани. Приятно ми беше да гледам как тя получава ключа за една вълшебна порта, зад която я очакват всичките книги на света – дори тези на Вазов и Толстой. Днес Дръндьото и Вампирите са се поизпрашили. Дъщеря ми иска да чете нещо друго. Опита „Парижката Света Богородица”, но не й хареса. Затова мина на… Стайнбек. Бил просто прекрасен, представяте ли си! Иска още и още… Хм… Тази година заведохме Стайнбек и на море…
Мисля, че е добре да насърчаваме децата да четат – не нещо определено, а каквото и да е. Дори да не е книга! Може да е списание, блог или дори брошура. Или упътването на новия хладилник! Да уважаваме мнението и позицията им, да им позволим да ги имат. Не да им натрисаме нашите или общоприетите. Да не настояваме да четат нещо определено – дори да е от задължителното. По-добре да им преразкажем за какво става въпрос в дадено произведение или да им пуснем филм по него, колкото да вържат оценката в училище. Но да не изнасилваме ума и въображението им, защото те ще са им много по-необходими от която и да е книга на света. Да им позволим да критикуват големите произведения и автори – разбира се, че могат!
- Готините не четат
Четат само снобите, интелектуалците, побелелите. Онези които обичат сложните префърцунени думички. С такетата. Зубърите, смотаняците, лузърите. Само те. Другите – не. Готините, млади хора не четат… А повечето деца искат да приличат на готините млади хора. Които имат готини дрехи и аксесоари, готини кецове и гримове, готини коли и много пари. И нито една книга. Готините никога не четат – нито в сериалите, нито в рекламите, нито на папарашките снимки. Защото знаят всичко. Днес четенето не е готино.
Освен да помогнем на децата си да изградят стабилна самооценка, за да не се вълнуват толкова пасват ли на общоприетото понятие за готин и сами да преценяват кое е готино за тях, за друго не се сещам. Или пък… да помолим известните готини хора по-често да се появяват на публични места в компанията на книга?
Нечетящо дете не е диагноза. Липсата на интерес към книгите е съвсем нормален. Времената са такива. Ценностите са такива. Нагласите ни са такива. Ние сме такива. Ако се променим малко, ще постигнем много. Много повече от това да накараме децата да четат.
Тази статия все още няма коментари