„Бъди добричък, слушкай и недей да плачеш!” – тази фраза, кратка, малка фраза казва достатъчно за цялата ни народопсихология. Тази фраза може да се чуе десетки пъти на ден: на площадката, на входа на детската градина, в детската градина, вкъщи, на гости.
„Да слушкаш” означава да изпълняваш безропотно командите на възрастните; да си абсолютно подчинен; да приемеш, че някой мисли вместо теб, че някой те познава по-добре от теб, че някой познава тялото ти по-добре от теб (защото явно си неспособен да се познаваш достатъчно добре); да не смущаваш възрастните, като изразяваш емоциите си, ако са негативни… или позитивни, но твърде бурни; да не спориш и в крайна сметка да нямаш мнение, а да приемеш мнението на друг като единственото правилно. Интересно ми е – кой би се радвал наистина да има „послушно” дете? В мечтите порасналите ни деца изглеждат съвсем различни: смели, находчиви, ярки, уверени, самостоятелни… Или? Но как след като години наред садиш магарешки тръни, очакваш след две-три десетилетия да поникнат рози!
„Да плачеш” е обратното на „добричък”. А обратното на „добър” е „лош”. Но плачът е израз на емоция. Значи да изразяваш тази емоция те прави лош. И понеже децата търсят одобрението на възрастните, се научават да бъдат „добрички“ – като потискат емоциите си. Така възпитаваме децата си. Така сме възпитавани и ние, и нашите родители, и техните. Като цяло българите от векове наред сме свикнали да живеем потиснати. „Наведена главица сабя не я сече” – „любимата” ми българска поговорка! Някак послушна и неизразяваща емоциите си е тази „главица”.
Често пъти децата стават такива спецове в прикриването на емоциите си, че родителите твърде късно (или дори никога!) разбират за ужасна драма, която се е случила в детската душа и я е белязала за цял живот. Излиза, че родителите не общуват пълноценно с децата си. Но как да го правят, при положение че сами са въвели такава строга цензура на емоциите? Как да отговориш на въпроса „Как си?”, ако си тъжен и ти се плаче, но знаеш, че това те прави лош, а не искаш родителите ти да си мислят, че си лош? Колко сложно и объркано…
В крайна сметка пораства поредният послушен и добър възрастен, на когото обаче все нещо му липсва, не се разбира с партньора си, изнервя се от незначителни ситуации, изпада в депресии, закодира твърде сложно посланията на сърцето си и ползва същия грешен код, за да разбере околните. Понякога му се струва, че никой не го разбира и най-вероятно е точно така. В най-добрия случай изминава дълъг път на себеопознаване, за да стигне до извода, че трябва да признае, опознае и приеме емоциите си. И че това го прави само по-добър?!
Прогнозите ми са оптимистични! Появяват се семинари, курсове, книги, лекции, целящи подобряване споделянето на емоции, развитието на емоционална интелигентност, общуването между родители и деца. Убедена съм, че ще скъсаме порочния кръг и ще го превърнем в хубав равен път напред. Щастлива съм, че все повече млади родители въстават срещу потискането на емоциите и се стремят да възпитават децата си с емпатия, топлина и честност. Предпочитат децата им да не са послушни, а щастливи. Защото да си родител не е удобно и лесно, а изморително и вдъхновяващо! И да опознаваш детето си, такова, каквото е (а не негова „послушна“ маска) е най-интересното нещо, което може да ти се случи!
Всички деца са добри. Много повече от добри! Нека го знаят! Нека садим рози!
