Open/Close Menu Издателството на децата. И техните родители.
DSC02950-blog

Един ден с голямата ми дъщеря се скарахме. Е, бяхме се карали и много други дни преди това. Както и много други дни след това. Но най-добре си спомням точно този ден – един от многото дни на караници и първият – в който истински успяхме да се помирим.

Тя крещеше и аз крещях. Тя се опитваше да ми обясни и аз се опитвах да й обясня. Но всъщност и двете просто викахме. В един момент лудостта й като лава заля стаята. И разбрах, че думите ми не са способни на нищо добро в този момент. Млъкнах и се спуснах към детето ми. Прегърнах го с всичка сила. Тя започна да се противи. Но аз я стиснах по-силно. Използвах всяко мускулче на ръцете си, за да я държа близо до себе си, да не й позволявам да се отскубне. След секунди дъщеря ми се успокои! И заплака с кротки сълзи в обятията ми. Продължих да мълча. Но започнах да я галя по главата. Продължих да мълча, но допрях глава до нейната. Отпуснах силната прегръдка – дъщеря ми остана гушната в мен доброволно. Само я галех по главата и я целувах. Останахме така дълго, достатъчно дълго. Толкова дълго, че думите отново станаха лечебни. И се помирихме.

Доста мислих над случилото се. И разбрах, че докато съм мълчала, всъщност съм й говорела. Но не с думи, а с докосване, с прегръдки! И подозирам, че прегръдките ми са й казали нещо от сорта:

„Аз съм достатъчно силна, за да понеса гнева ти! Достатъчно силна съм, за да понеса слабостите ти! Аз съм до теб. И съм толкова силна, че ще можеш да се опреш на мен винаги, без да ме събориш! Дори когато си разпиляна на парчета, в прегръдката ми ще ги подредиш наново! Ще попия всичките ти сълзи. Пред мен ти можеш да бъдеш уплашена и наранена, разгневена и обидена – това няма да ме накара да те обичам по-малко, да те съдя или да ти се присмивам. Аз съм толкова силна, че нищо в теб не може да ме уплаши. Ще понеса и най-страшния ти образ. И ще продължа да те обичам. А когато вече нямаш нужда от моята сила, пак ще те докосвам с нежност и без укор.”

Уау! Колко красиво може да говори прегръдката! Затова и ефектът от нея беше изключителен. Осъзнах, че докосването е вид общуване. Много нежно общуване – докосвайки се, си казваме все мили и добри неща. Ето защо телата ни са покрити с кожа, която усеща. Не само за да не се разпаднем, не само за да се защитим, да разбираме кога е студено, топло или опасно, не. А за да си общуваме. Нежно. Докосвайки се. Създадени сме, за да бъдем докосвани и да докосваме!

Всички вече знаем колко е важен първия контакт между бебето и майката. Това е просто първото „Обичам те”, което казваме на бебето. Първото „Обичам те”, което бебето разбира.

После се появяват думите. И някак колкото повече си говорим, толкова по-малко се докосваме – в пряк и преносен смисъл. Постепенно докосването става опасно и невъзпитано и лека-полека забравяме какво означава. Ние, възрастните, избягваме да се докосваме един друг, особено ако не се познаваме добре. Страх ни е. От вируси и бактерии. От свинския грип. От птичия. Страх ни е от онова, което подозираме, че стои зад докосването – насилие, похотливост. От това да не изглеждаме слаби, безпомощни. Страх ни е от миризми, от мръсотия. От какво ли не. Вървим по улиците в своите невидими скафандри. На дистанция от всички останали хора. И подскачаме като ужилени, ако някой си позволи да ни докосне. Толкова сме отчуждени,… въпреки че толкова много си говорим. Можем да говорим с години пред някой психотерапевт (на кушетка и без да го виждаме), а всъщност да имаме нужда просто от повече гушкане…

Докосването е форма на общуване, достъпна за всички хора, на всяка възраст, от всяко кътче на света. То е истинското есперанто. Което дори не се налага да учим, а просто да не допускаме да забравим.