Open/Close Menu Издателството на децата. И техните родители.
DenDetskaKniga

„Защото така”, каза 3-годишната ми дъщеря. И в думите й долових пренебрежение към въпроса ми, на който сякаш имаше твърде очевиден отговор.

Разлистих една книжка с приказки. Видях картинки и текстове. Текстовете имаха еднаква структура – въведение, проблем, приключения, развръзка, край. Нищо толкова специално. Вечерта, когато четях поредната приказка, тайничко погледнах дъщеря си. Тя гледаше втренчено стената, сякаш там се прожектираше интересен филм. И се замислих, че може би пред очите й наистина течеше филм. И наистина – най-интересният! Продукт на собственото й въображение.

Защото когато аз й четях за принцеса с черни коси, момиченцето ми имаше възможност да си я представи по хиляди различни начини – с къса коса, с дълга коса, с плитка, или пък с две, а може би дори и с дъвка, омотана в абаносовите къдрици. Или пък драконът! Добре, пише, че е страховит и от ноздрите му излизат огньове, но какви ли са на пипане люспите му? И дали не го боли носът? Какъв е домът му? И дали често си правят барбекю с другите дракони?
Вярно, в книжките с приказки има илюстрации, но те не могат да разкрият всички детайли на историята. И там, където картинките мълчат, се включва най-ценното – детското въображение. Излиза, че приказките са добра тренировка за въображението?

После дъщеря ми заспа спокойна. Гледах личицето й – отпуснато и блажено, напълно спокойно. И как нямаше да е спокойна – доброто победи! Приказките имат странното умение винаги да завършват щастливо. Колкото и да се е мъчил храбрият момък, накрая все някак се измъква и получава не само половината кралство, ами и самата царска дъщеря, която задължително го обиква. Хубаво е отвреме-навреме да чуваш как на Лошия му е натрит носа, бил е „наказан” и повече няма да тормози никого. Защо да не заспиш спокойно, когато знаеш, че и трите глави на ламята са се търкулнали в нозете на храбрия момък?

И така, докато си разсъждавах усетих рамото си леко влажно – главичката на дъщеря ми се беше изпотила. И осъзнах, че всъщност сме прегърнати. Защото ние така четем приказки. Осъзнах и че приказките всъщност са 30-ина минути да слушаш гласа на мама, който не звучи нервно, упрекващо или поучително. 30 минути от най-милия звук за детето. 30 минути в най-уютните прегръдки. Май ми стана ясно защо децата обичат да слушат приказки. И със сигурност разбрах защо майките обичат да ги четат.

„Благодаря ви, приказки!” – прошепнах и загасих лампата.