Open/Close Menu Издателството на децата. И техните родители.
det.dostoinstvo

„Всички деца са артисти. Проблемът е как да останат артисти и когато пораснат.” – Пабло Пикасо

Аз съм Катя. Когато бях дете, до влизането ми в гимназия, имах доста лоши оценки по литература. В главата ми имаше твърде много идеи, гледни точки, разсъждения, въпроси и отговори. Много повече, отколкото можеше да понесе умението ми да създавам текст. Затова текстовете, които създавах, ужасяваха учителите ми. В седми клас по милост ми писаха петица, за да мога да кандидатствам. Но учителката ме посъветва да не разчитам много на писането си в този живот. На изпита по литература изкарах 3,50. През последните десетина години успешно си изкарвам прехраната чрез творческо писане – в творческите отдели на рекламни агенции, чрез писане за медии, чрез писане на книги. Отне ми много усилия, за да повярвам в себе си. И все още ми отнема.

Днес, непростимо много години по-късно, в едно уж по-различно време, с ужас установявам колко често провеждаме конкурси за деца. Конкурси, в които оценяваме, Боже!, детското изкуство! Искам да знам защо си мислим, че сме такива ерудити или изкуствоведи, че да си позволим арогантността да оценяваме детското изкуство? Да оценяваме детското творчество е най-сбърканият и жесток акт, който, като възрастни, може да предприемем. Мили хора, имаме претенции да сме много цивилизовани, а разбирате ли какво точно правим? Продължаваме да бъдем мотор на матрицата, която произвежда „личности”. Знаем ли какво става в душата на детето, когато не спечели конкурс по рисуване, писане, майсторене? Ето няколко варианта:

1) „На тях не им е харесало моето произведение! Следващия път ще се постарая да го направя така, че да им хареса!

Кои сме ние, че трябва да ни хареса детското изкуство? Велики българи, нарекли се артисти, защото егото ни обича тази квалификация? Особено тук, в България, за какви артисти говорим? Че ние нямаме навика да бъдем артисти! Турско робство, комунистическо робство! Докато в Западна Европа, например, са създавали произведения, пред които немеем и днес, ние сме джапали с потури на полето, където сме били по-ниски от това, което сме косили. Нашето изкуство, към което сме впити и в момента, до голяма степен се е изчерпвало с рипане на хоро! Все още сме далеч от това да запълним културната бездна, която стои между нас и така наречените развити страни. Ние ли ще кажем на новия човек дали изкуството му е добро или не? По-добре ми се струва да се учим от него. Наистина ли искаме да има още като нас? Не искаме ли да има по-добри?

2) „На тях не им е харесало моето произведение. (На учителите – също.) Явно нямам талант. Повече няма да се захващам с творчески проекти. Аз не мога да рисувам, пиша, творя.

Няма по-страшно нещо от това, да изкореним вярата на едно дете, че може да създава! Нали на децата разчитаме да създадат нашето по-светло утре? Всеки има право да създава изкуство, всеки!

Веднага отворих един посредствен речник, за да видя какво е определението за „изкуство”. „Човешка дейност за пресъздаване на действителността чрез художествени средства.” И въпреки че лично за мен изкуството е преди всичко форма на общуване, нека се облегнем на горното определение. Как може някой да ти каже, че не умееш да пресъздаваш действителността добре?!? Действителност? Чия действителност? Моята, вашата, неговата? Виждате ли колко е абстрактно понятието „изкуство”. Колко е интимно и същевременно споделено създаването на изкуство! Децата са най-близо до чистия, неподправен начин за правене на изкуство – не заради пари, не заради слава, не заради его. А заради самия творчески процес. Да не им го отнемаме! Утре ще имаме нужда от повече свободни и творящи хора. Нека не ограничаваме свободата им, натрисайки им норми, правила, естетика, която трябва да се следва. Нека им се възхищаваме. Моля.

3) „Не спечелих този конкурс. А Мария го спечели. Тя е нещо повече от мен. Мразя я!

„Любимата” ми тема – „Конкуренцията”. Защо, защо, защо не спираме да караме децата ни да се съревновават? Защо не ги учим да си помагат, да си съдействат? Толкова жестокост вкарваме в техния свят, като ги стимулираме да бъдат като този, онзи, по-добри от него! Да ги засрамваме, да им даваме за пример други. Какъв брутален начин един родител, например, да покаже на детето си, че харесва друго дете повече. Да не забравяме, че най-важното за всяко, дори най-проблемното, дете е родителите да го харесват.
И още – защо, за да блестят добрите, трябва останалите да тъмнеят? Защо вместо да порицаваме несправящите се, като ги лишаваме от награда, не ги стимулираме да се справят? Тенденция в много развити държави и техните учебни заведения е да се стимулират не само най-добрите, но и тези, които имат трудности, пропуски. Това е висш акт на благородство, човечност и уважение. Нека научим децата на тези добродетели чрез личния си пример. Защото знаем иначе какви хора поникват, когато са расли в атмосфера на съревнование още от малки, нали? Виждаме ги по улиците, работили сме с тях (в екип, не дай си, Боже!). Не е приятно, нали?

Започнах с конкурсите, които срещам под път и над път и считам за абсолютно отживели, но смятам, че противопоставянето, сравняването, унижаването, порицаването, награждаването все още са единствените практикувани методи на работа с деца и в българските учебни заведения.

И така, скъпи учители, моля ви, да преосмислите навиците си за оценяване на детската рисунка, съчинение, скулптура и т.н.
И вие, мили хора, които организирате различни форми на конкурси за деца, знам, че в повечето случаи сте движени от най-добри намерения, но моля и вас, спасете детското достойнство, работете утре да има по-свободни и светли хора.

Знам, не е лесно да се работи с или за деца. Изискват се много качества. Най-важното, според мен, е да обичаш децата. Не само онези красиви, чисти, спретнати, знаещи и можещи деца. А и онези – мърлявите, сополивите, които никога не се държат „прилично”, които плямпат, каквото им хрумне и често ни „излагат”. Честно да ви кажа, една от най-тъжните картинки, които мога да си представя, е дете, което се държи като възрастен. Раздърпаните опашки, лекетата, неудобните въпроси, искрените коментари – за мен са признак за липса на суета, липса на цензура, липса на лицемерие. Признак са на детство.

Наскоро една много симпатична жена ме попита защо искам да имам толкова много деца, кое ми носи удоволствие? И аз се замислих… Това е общуването с децата ми. Опознаването им. Толкова са различни и интересни. Не само моите. Вашите – също. Всичките.

Нека не ги караме да бъдат. Нека ги оставим да бъдат. Това е много по-лесно и не изисква почти нищо от нас. Освен малко повече доверие и приемане. Те не са длъжни да приличат на нас, само защото ние сме им родители. И това е чудесно. Това ще ни спаси.