Open/Close Menu Издателството на децата. И техните родители.
s-1054x600

ОПЕРАЦИЯ „ЗАЙЧЕ“ е вашата първа книга, която излиза на български. Последните думи в нея са „В крайна сметка Дейзи Дашууд не вярваше във феи и други подобни глупотевини. А ти?“. Ние вярваме във феи и вълшебства, както предполагаме – и вие. Кое е най-голямото вълшебство, което ви се е случило?

Разбира се, че вярвам във феи. Най-голямото вълшебство е да стана писател и да мога да се издържам чрез разказване на истории.

Имате дислексия. И пишете прекрасни книги. Дислексията научила ли ви е на нещо относно писането и разказването на истории?

Предполагам, че ме е научила да бъда стегната и пестелива с езика, да позволя на историята да е водещата при писането.

В интервю за уеб сайта на Orion Publishing (б.пр. – издателството й във Великобритания) казвате, че в училище сте били жестоко тормозена от другите момичета. И една вечер сте започнали да разказвате на висок глас хорър истории изпод завивката си и всички в спалното помещение притихнали, след което се разпищели. И никога повече не ви тормозели. Помага ли наистина в ежедневния живот талантът в писането и разказването на истории?

Абсолютно. Ако можете да напишете нещо и да привлечете нечие внимание, да накарате хората да искат още, вие определено имате дарба. Аз съм работила много в театъра и там открих, че ние всички по природа сме гладни за истории.

Първата книга, която сте прочели, е „Брулени хълмове“. Коя е първата детска книга, която сте чели отново и отново?

Обичам „Шумът на върбите“. Това беше една от първите книги, които са ми били четени като малка и книга, към която винаги се връщам. Обичам отношенията между Плъхчо и Къртичко, Язовеца и Жабока. Все още търся Речния бряг, където живеят.

Вашите родители са били адвокати. Как вие станахте писател?

Адвокатите са като актьорите – те представят истории, макар и по-трагични и страшни – така че има връзка. Работата ми в театъра ми помогна да стана писател. Имах привилегията да работя с някои от най-големите съвременни драматурзи, да слушам езика им всеки ден – това подхрани моята любов към разказването на истории. Книгата е идеалната авансцена, която позволява на въображението ти да изпълни декора, костюмите и всичко останало.

Родена сте до фабрика за шоколад на Cadbury. Мечтали ли сте за всичкия този шоколад в нея?

Винаги съм обичала Cadbury и бях много тъжна, когато се сляха в американската компания Hershey. Все още не мога да се съвзема.

Кой е най-големият комплимент, който някога сте получавали от дете за ваша книга?

Запознах се с едно момче в Северна Ирландия, което никога не четяло и учителите му от две години се опитвали да го накарат да чете. Имах представяне в неговото училище и то си взе вкъщи Maggot Moon (б.пр. – книгата, с която Сали Гарднър печели медал „Карнеги” и „Costa children’s book award” през миналата година), прочело я и каза, че това е най-добрата книга изобщо и че иска повече книги като нея.

Харесваме вашите думи „Ако не завършиш училище с по-развито въображение, отколкото като си започнал, то училището се е провалило.“ Как си представяте училището, което не се е провалило?

Едно дете, изгубено в образованието, е срам за държавата. Всеки има какво да даде. Образованието трябва да развива разнообразието, а не просто да тренира маймуни да скачат през обръчи (б.пр. – вероятно прави препратка и към скандала с маймуните в Южна Корея). Училище, което не се е провалило, е това, което окуражава учениците си да развиват разнообразието на талантите си.

Кое харесвате повече – края на „Малката русалка“ на Андерсен, където тя умира и се превръща в морска пяна, без дори Принцът да разбере, че тя е момичето, което го е спасило; или хепиендинга в „Малката русалка“ на Дисни?

Определено оригинала!

Ако имахте машина на времето, в коя епоха бихте искали да се върнете, с кого бихте искали да се запознате?

В XVIII век. Бих искала да срещна Бах, Хогарт и клоуна Грималди.

Ако имахте супер силата да вдъхнете живот на някой детски литературен герой, кой би бил той?

Мечето Падингтън. Представяте ли си колко прекрасно би било да пътува наоколо?

А от вашите герои?

Това би бил Фиджет (б.пр. – говорещият котарак от „Операция „Зайче““). Падингтън и Фиджет биха имали доста неща да си кажат.

 

Сали Гарднър е родена в Бирмингам и израства в Лондон. На 5 родителите й се разделят. В училище е тормозена заради проблемите си да връзва връзките на обувките си, да спелува думите, да чете и пише. На 11 е класифицирана като „дете, което е невъзможно да бъде научено“ и „сляпа за думите“, преди да я определеят като страдаща от дислексия на 12. Научава се да чете на 14. Оттам-нататък преминава, както самата тя казва – „като ракета“ – през арт-колежа Central St. Martin’s и университетския театър в Нюкасъл. Работи над 15 години в театъра като сет-дизайнер и след това по костюмите, преди да се насочи към литературата. Има продадени над 1 000 000 екземпляра само във Великобритания, а книгите й са преведени на 22 езика. Опитва се да промени представите на обществото за дислексията – че това не е недъг, а дар (дислексия имали писатели като Ханс Кр. Андерсен, Агата Кристи, Ф. Скот Фитцджералд, Жул Верн, Едгар Алан По, както и Айнщайн, Моцарт, Леонардо да Винчи, Томас Едисон, Чърчил и много други знаменити личности).