Open/Close Menu Издателството на децата. И техните родители.
emily.hughes

Какво най-много обичахте да рисувате като дете?

Винаги рисувах кучета, бях като обсебена от тях в дълъг период от детството си – може би, защото не ми беше позволено да си имам куче, докато не станах по-голяма. Бях доста романтично дете и обикновено кучетата бяха влюбени. А след филма на Дисни, „Гърбушкото от Нотр Дам“, имах период на секси момичета, през който в рисунките ми имаше щедро количество клийвидж.

А каква искахте да станете, като пораснете?

Според книгата, която направих в първи клас – каубой, балерина и художник едновременно. Щастлива съм, че реализирах едно от тях. Може би един ден ще постигна и другите две.

Коя е любимата ви детска книга?

Любимата ми от класическите е „Историята на Фердинанд“ от Мънроу Лийф. Илюстрациите са толкова семпли и красиви. Това е историята на бик пацифист, който не желае да се бие, нито да се състезава, не иска слава. Той е доволен и миролюбив, мирише цветята и води тих и спокоен живот.

В момента любимата ми съвременна книга е The Sad Book на Michael Rosen. Не съм сигурна, че децата ще я харесат много, но като възрастен, който е претърпял тежка загуба, тази книга ми подейства добре. Тя е искрена и смирена. И напомня за силата на детските книги и че децата могат и искат да разберат чувствата, които възрастните често прикриват от тях. Добре е винаги да знаем колко са умни децата и да ги взимаме на сериозно.

Опишете ни работното си място?

Голямо бяло бюро с четири бели крака. Стол, който „откраднах“ от трапезарията ни – в зеленикавосиньо, с един липсващ крак, но все още добре балансиран. Под бюрото ми – чекмедже за хартия, което заема прекалено много от пространството за краката ми. Върху бюрото ми е най-голяма бъркотия: огромен компютърен екран и сканер за рисунките ми, голям и с много кабели, които не съм измислила къде да скрия. Таблетът ми за рисуване, с който попълвам с цветове контурите с моливи. И отгоре на всичко това – мишката ми. Две чаши вода, две тестета карти, пликче кашу, шоколадово барче. Купчини, купчини хартия, използвани батерии, тиксо. Химикалки и моливи – навсякъде, където има незапълнено местенце.

Така че моето бюро е цялото отрупано и в пълна бъркотия. Но това е само временно – току-що се преместих в нова къща. Хубавото е, че имам прозорец до бюрото!

Ако можехте да телепортирате работното си място където и да е в природата и по света, къде бихте работили с най-голямо удоволствие?

Много зависи. Ако имаш вдъхновение, е прекрасно да работиш навсякъде! Ако нямаш, винаги е малко потискащо и трудно дори и на най-разпускащото място. Моята леля Моли, която беше илюстратор на детски книги и художник, имаше най-прекрасното студио. Виждала съм го само веднъж и може да съм поукрасила спомена си. Но тя живееше във ферма с коне и имаше малка стая от стъклени панели в градината и там рисуваше. Беше прекрасно място – обградено от светлина, а наоколо цветя, коне в далечината. Винаги съм си мислила, че моето идеално студио би изглеждало донякъде така. А наскоро видях снимка на къща, която ми върна това усещане за магия. Казва се „Зелена кутия“, на италиански архитекти, ACT Romegialli.

gb02

Много е идилично да рисуваш навън, но не чак толкова, щом завали. Все пак в момента бих казала – това ще е моето място!

Имате ли по-необичайни навици, свързани с работата?

Различно е всеки ден. Най-ползотворна е работата ми, когато съм станала по-рано от обикновено – което все пак не е твърде рано – около седем и половина, пиша в тефтера си, след което работя няколко часа в пълна тишина, преди да закуся. Ако се храня веднага след събуждане, после ми е трудно да започна работа – обикновено пак ми се доспива. Не винаги обаче работя на тишина – често слушам музика, едни и същи албуми, които се повтарят до побъркване, а понякога – радио. Но когато около мен е тихо, чувствам, че мога да реша по-лесно трудните задачи.

Кой е първият човек, на когото показахте „Диво“?

Майка ми беше свидетел на целия процес до края, но първите хора, на които я показах завършена, бяха моите съквартиранти по онова време и най-добрите ми приятели. Когато книгата ми вече беше одобрена и беше влязла в печат, занесох лаптопа си в дневната и я прочетох на висок глас. Това е първата ми книга и те бяха много щастливи за мен. Не помня добре какво казаха, но си спомням, че почувствах гордост.

Познавате ли дете като това, за което разказвате в „Диво“?

Мисля, че и деца, и възрастни са леко разочаровани, когато им кажа, че „Диво“ не е за мен, нито за някои други „диви“ деца, които познавам лично. Тя е за татко ми, по един странен начин. Тя е за някой, който не изглежда да пасва на своето време, нито на своето общество, на нечии очаквания. За някой, който би бил по-щастлив да живее по начин, по който самият той разбира, в който вярва. Аз мисля, че това понякога може да важи за всеки, но има и хора, които живеят в нашия свят, а нашите стандарти нямат никакъв смисъл за тях.

В течение на работата си приемате ли съвети от деца?

Бих искала да имам тази възможност. Когато представям книгата си, често получавам полезни мнения от деца, но тогава вече книгата е издадена, опакована, готова! Предполагам, че по-скоро вярвам на интуицията си, докато работя. Но и тогава ми е нужно да стигна до един момент, когато трябва да повярвам на света, който изграждам. Мисля, че тогава съм по-уверена, че и други хора могат да го разберат. Майка ми е учител, през цялото време искам мнението й. Хубаво е понякога да получавам и не-арт поглед върху работата ми. Майка ми често дава интересни гледни точки, до които аз не иначе не бих стигнала.

Набюдавате ли децата? И какво виждате?

Ако оставим настрана, че татко беше вдъхновението ми за момиченцето в „Диво“, децата определено са вдъхновяващи – аз се удивлявам на страстта и експресивността им. Наблюдавам ги през цялото време: в парка, в автобуса, в музеите. Те биха пищели, когато трябва да носят обувки, а не искат; биха плакали, ако не може да им се купи сладолед; биха викали от радост на люлката. Винаги съм се чудила къде изчезва цялото това изразяване на емоции. Вярно, ние отрано сме тренирани да крием чувствата си и понякога ставаме много добри в това. Но все пак тези емоции са ядрото на това, което сме. Не е нормално да се страхуваме толкова да го покажем. „Диво“ е и за това.В същото време, не мога да кажа за себе си, че съм много експресивен човек. Въпреки че бих искала да съм по-смела с чувствата.